Дарете 5 лв. чрез ePay
Насо въздъхна с облекчение и прибра телефона си в раничката. Стопанката на вилата бе потвърдила съгласието си той да живее там срещу пазене и поддръжка, което бе дала преди три месеца. Tогава Насо се бе срещнал с нея в апартамента й. Госпожа Чичилова бе майка на собственика, който от години живееше в чужбина.
Домоуправителят на ток-кооператива от вили, Панко, бе с Насо в стаичката на втория етаж и бе чул разговора през говорителя. Той реагира все едно му бе показан писмен договор за наем. Във вилната зона явно бе в сила поговорката "Казана дума - хвърлен камък". Панко бе проверил жиците към втория етаж. Той смени един бушон и крушката, и стаичката светна. Трябваше да се оправи разбитата ключалка на вратата и Насо можеше да се нанася.
1bg, 1en, 1ru, 2bg, 2en, 2ru, 3bg, 3en, 3ru, 4bg, 4en, 4ru, 5bg, 5en, 5ru, 6bg, 6en, 6ru,7bg, 7en, 7ru, 8bg, 8en, 8ru
Ток-кооперативът бе неформална група от около двайсет вили, в която всички се бяха свързали с единствената електрифицирана сред тях, за своя сметка. "Домоуправителят " събираше данните от електромерите и парите, и плащаше общата сметка. Кооперативите като този се бяха появили вероятно в началото на 80-те години, когато районът е бил превърнат във вилна зона. Тогава или не е можело, или е било твърде скъпо всеки вилен имот да бъде включен към електрическата мрежа. Тези коопи бяха останали до днес, макар че непрекъснато се отделяха вили. Да се стане директен клиент на електро-разпределителната компания беше скъпо в планината. Собствениците на вили, които оставаха в коопа, или ползваха много малко ток, или не можеха да си позволят да се отделят. Зависеше и от това дали коопът функционира гладко. В атмосферата на вилната зона имаше нещо от романтиката и волността на къмпинг в природата. Това се добавяше към "Духа на мястото" , в който все още се усещаше нещо от Българското Възраждане в тази част на Подбалкана. Повечето от вилите не се обитаваха постоянно, а собствениците само прескачаха, за да си отглеждат храна за собствени нужди. Градът бе на минути път с кола, леснодостъпен и пеша. Няколко дребни фермери отглеждаха тук крави или овце. Домоуправителят Панко бе може би единственият постоянен жител във вилната зона. Той обитаваше чужда вила, до която почти бе завършил изграждането на своята собствена.
Насо изпрати Панко и приседна върху една от купчините от струпани вещи на пода на стаичката. Там се валяха облекло, спално бельо и покривки, книги и тетрадки, различни дребни сувенири, посуда, семена за посев в торбички и бурканчета… Всичко това се е намирало в мебелите, които са били изнесени. В стаята бяха останали много стар хладилник, стойка за телевизор, закрепена за стената, и доста запазен бар шкаф, който явно е бил твърде тежък и широк, за да бъде свален по тясната метална стълба към двора. Двата етажа не бяха свързани с вътрешна стълба. Нямаше място за нея в тази стая от под 10 квадратни метра. Тя бе суха, което показваше, че покривът бе в добро състояние. Само от северозападната стряха, над металната стълба, бяха паднали няколко керемиди. Силните северозападни ветрове бяха често явление тук. Те се появяваха при рязко падане на температурите.
Насо си припомни първата си среща с госпожа Чичилова. Тя живееше в шестетажен блок близо до центъра на градчето. Беше дама в 80-те, с приятна външност и умен поглед. Преди пенсионирането си е била учителка. Тя имаше проблем с придвижването, ходеше бавно. Покани го вътре веднага, щом чу за какво бе дошъл. Насо изтълкува това като знак за доверие. Самата госпожа Чичилов искаше и преди бе търсила някой, който да живее във вилата, да я пази и поддържа. Насо се постара да бъде откровен и изчерпателен, макар и лаконичен. Тя също му разказа нещичко за вилата и семейството си.Вилата бе помогнала много на семейството в трудни времена, особено за издръжката на талантливия им и амбициозен син-студент. Покойният Чичилов старши създал малка ферма за свине. Имали кон, отглеждали много плодове и зеленчуци…
Госпожа Чичилова много се гордееше с успешния си син. Завършил с отличие всичките си четири висши специалности. С партньорката му се справяли отлично във втората им родина. От самото начало той си спечелил правото да работи самостоятелно по медицинската си специалност. Успявал да си набавя нужното скъпо техническо оборудване. Клиенти от цяла Европа отивали за лечение при "Българина". Помагал на майка си с пари... И все пак госпожа Чичилова продължаваше да се тревожи за него. Тя обмисляше продажба на своя голям апартамент срещу по-малък, може би, желаейки някак да го облекчи.
Възрастната жена бе сама и вероятно самотна. Самотата на старите хора бе един от тихите проблеми на съвременността, който изглеждаше нерешим, поне в България. Може някъде по света да бяха намерили начин, поне да го смекчат. Това бе и парадокса на успешното родителство: успешните родители бяха самотни на стари години. Самостоятелността и отделянето на порасналите деца увенчаваха възпитанието, като лавров венец на победата. Рожбите израстваха силни, смели, можещи, готови да рискуват в името на постигане на мечтите си. Те отлитаха от гнездото, за да правят собствени грешки, да се учат от тях и да градят своите гнезда. И Насо бе отлетял така някога от родното си гнездо край морето. Те взаимодействаха с хора, групи и общности, но можеха да оцелеят и сами, когато се налагаше. Любовта и възможността да станат самостоятелни бяха най-хубавото от всичко хубаво, което децата получаваха от родителите си. Родителите не бяха идеални - хората не можеха да бъдат идеални. Както някои психолози-консултанти твърдяха, всеки си носеше някаква травма от детството. Самостоятелността може да е извоювана в борба с родителите. Такъв бе случаят с Насо. Но важен бе резултатът. Родителите все пак бяха отстъпили в някакъв момент. Любовта им се бе оказала по-силна от техния егоизъм, от собственическите импулси, от страха да останат сами на старини и да няма кой "да ги гледа"… Успешните самотни родители бяха едновременно и щастливи, и нещастни. Те не бяха изоставени - за тях мислеха и се грижеха от разстояние. Бъдещето имаше приоритет пред миналото. Но и бъдещето не можеше без миналото…
Майката на Насо, приживе, също искаше да продаде малкия си апартамент до морето, за да си купят с Насо нещо в столицата или близо до нея. Тогава Насо още живееше там, под наем, и преследваше мечтата си за научна кариера. Той все още не бе срещнал Юлия, с която по-късно се преместиха в нейния град в Розовата долина. Вероятно майка му искаше да му помогне, знаейки, че той копнее най-после трайно да реши жилищната си одисея и да посвещава освободените време и енергия на учене и работа. Но и неговата майка бе успешен родител… Насо не се съгласи за продажбата и защото държеше на своята самостоятелност, и защото вярваше, че това бе по-добре за майка му, която бе общителна, артистична и ранима натура. Край морето бе родата й и особено семейството на едната й племенница, която й бе като дъщеря. Най-близката й приятелка живееше десет етажа по-горе - те прекарваха заедно голяма част от ежедневието си и се разбираха прекрасно. Майка му си отиде от този свят на 67 години, пет години след баща му. Насо чувстваше вина, че не бе проявил повече чувствителност към молбата й, не бе опитал да намери компромисен вариант. Например да купи малка къщичка не много далеч от София, без да продават апартамента й.
Този род мисли минаваха през ума на Насо, когато госпожа Чичилова му предложи да се нанесе за зимата при нея в апартамента.
- Стаите стоят празни. И кухнята почти не ползвам - ходя да се храня в общинския стол.
Насо наистина не можеше да приеме предложението й заради двете си големи кучета, както й каза. Разбира се, тази идея бе спонтанна, не бе обсъдена със сина й. Самата госпожа Чичилова след това звучеше по-сдържано по телефона - той й се обади два пъти, за да попита как е и има ли нужда от помощ. Насо имаше още важни причини, за да остане в планината, всяка от тях достатъчна сама по себе си. Той най-после бе започнал еко живот сред природата, за който дълго се бе готвил. Искаше да бъде близо до своята поляна.
А освен това Насо се боеше за безопасността на госпожа Чичилова…
Той вече бе губил значими за себе си хора, любимци и неща при странни обстоятелства и съвпадения, след като в живота му се бе появило Кукерището. Насо таеше съмнения относно инсулта и смъртта на майка си. Не успявайки да го поставят под свой контрол, Влиятелните, изглежда, използваха този начин на натиск, за да го принудят да замълчи. Насо бе от помагащия тип хора и се придържаше към правилото "Не вреди!". Те вредяха на други заради него. Страхът да не навреди бе главната причина, от негова страна, за да е сам. Насо не смееше да се сближава с хората, защото, ако те бяха неговите хора - свободолюбиви, независими и достойни, не допускащи да бъдат пионки в ръцете на когото и да било -, близостта с Насо ги излагаше на риск. Ако бяха от онези, готови на всичко заради някаква облага, тогава бе зле за Насо. Отлепването от последните бе много трудно. С тях не можеше да има естествени междуличностни отношения, защото те бяха като андроиди, човеко-роботи, чиито действия и реакции бяха продиктувани отвън. Може би повечето от тях се оказваха в такава роля без да се усетят, като делегираха на някого, комуто имаха доверие, и контрола върху своите действия и отношения, и отговорността за тях.
Понякога Насо си взимаше куче или коте, дошло само при него, ако можеше да си го позволи. Животът им на улицата или без добри грижи така или иначе нямаше да е нито лек, нито дълъг. Тези негови любимци споделяха живота му и, предполагаше се, имаха повече шанс за оцеляване. На практика обаче те периодично "изгаряха" като бушони, или по-точно бяха "изгаряни" заради Насо. От това винаги болеше.Въпреки всичко Насо имаше надежда за бъдещето. Човечеството беше преживяло Инквизицията, фашизма и какви ли не още мракобесия. Значи имаше шанс и този път. А що се отнася за самия Насо, Господ знаеше…
Comments